Димо Райков е роден на 31.VІІ.1954 г. В Малко Търново. Завършил е минно училище в Бургас и Великотърновски университет „Св. Св. Кирил и Методий”.
Издал е книгите: „Стълб от камък”, „Жребият”, „Мигът на невестулката”, „Писма до мъртвия брат”, „Пансионът”, „Париж, моят Париж...”, под печат е „BG емигрант в Париж”.
За неговите творби са писали критици и писатели като Ефрем Каранфилов, Радой Ралин, Йордан Вълчев, Луко Захариев, Борис Христов, Симеон Хаджикосев, Атанас Свиленов, Тончо Карабулков, Константин Еленков, Георги Цанков, Стефан Влахов-Мицов, Катя Зографова, Димитър Костадинов и много други...
Неговите романи „Писма до мъртвия брат” и „Пансионът” се намират в 12-те най-известни библиотеки в света – в Харвард, Вашингтон, Ню Йорк, Париж, Лондон, Бъркли, Блумингтън, Москва, Белград, Варшава, Прага, Букурещ.
Член е на сдружението на българските писатели.
Превеждан е на руски и френски език.
Носител е на редица от най-големите национални награди за белетристика и публицистика.
Бил е редактор в литературни списания и национални издания, както и медиен съветник в Народното събрание и началник на „Връзки с обществеността” в Министерството на труда и социалната политика.
През последните години поделя времето си между София и Париж, творчески плодове на което са книгите му „Париж, моят Париж...” и „BG емигрант в Париж”. Димо Райков пише за любимия град с надеждата, както той самият казва, че все някога Париж „ще дойде” в София.
DIMO RAIKOV - Association des ecrivains bulgares http://dimoraikov. skyrock.com/ dimoraikov@yahoo.fr
Description :
FR
EN
BG
,,,,,,,,,,,,,,,,,
ИМАМ ОЩЕ ЕДИН БЛОГ:
ДИРЕКТНО
http://dimoraikov.blogspot.com/
,,,,,,,,,,,,,,,,,,
ВИЖТЕ ФИЛМА ЗА ПАРИЖ И ДИМО РАЙКОВ - НА ПОСЛЕДНИТЕ СТРАНИЦИ
----------------
ВИЖТЕ И СНИМКИТЕ С ПРЕЗИДЕНТА САРКОЗИ, СЪС СИЛВИ ВАРТАН И ШАРЛ АЗНАВУР
----------------
НАПИШЕТЕ КОМЕНТАР, А И ПРОЧЕТЕТЕ ДОСЕГАШНИТЕ - КЛИКНЕТЕ СЛЕД СЪОТВЕТНАТА СТАТИЯ
---------------
ДИМО РАЙКОВ
е роден на 31.07.1954 г. в гр. Малко Търново.
Завършил е минно училище в Бургас и българска филология във Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий".
Димо Райков е работил като редактор в редица литературни издания и национални медии, бил е съветник на Комисията по медии и култура в 38-то Народно събрание на Република България, както и шеф на "Връзки с обществеността" в Министерството на труда и социалната политика.
Член е на Сдружението на българските писатели.Носител е на редица национални награди за белетристика и публицистика. Превеждан е в чужбина.
Автор е на книгите: "Стълба от камък",
разкази, 1983; "Жребият," повест, 1987; "Мигът на невестулката", разкази, 1989,
"Писма до мъртвия брат", роман, 1993; "Пансионът", роман, 1995; " Париж, моят Париж...", претърпяла три издания -2006, 2007, 2008 ; " BG емигрант в Париж ", 2008.
Неговите романи "Писма до мъртвия брат" и "Пансионът" се намират в 12 от световноизвестните библиотеки -Националната библиотека в Париж; Британската библиотека в Лондон; Публичната библиотека в Ню Йорк; Публичната библиотека-Блумингтън; Университетската библиотека-Бъркли; Библиотеката на Университета на Вашингтон-секция "Източна Европа"; Библиотеката на колежа в Харвард - Славянска секция; Библиотеката за чуждестранна литература в Москва; Народната бибилиотека-Варшава; Националната библиотека - Букурещ; Народната библиотека -Белград; Словенската книжовна библиотека -Прага.
-------------------
LA MAISON D'EDITION "HERMES" PRESENTE DIMO RAIKOV
Dimo Raikov est un des écrivains contemporains bulgares les plus intéressants. Né le 31 Juillet 1954 au bourg de Malko Tarnovo, il parcourt le long chemin jusqu’à la capitale française, tout en confirmant la maxime du président américain Thomas Jefferson : « Chaque homme a deux patries – la sienne et la France. »
Dimo Raikov termine la Philologie bulgare à l’Université « Sts Cyrille et Methode » de Veliko Tarnovo et travaille pendant de longues années comme rédacteur dans un bon nombre d’éditions littéraires ou médias nationaux. Parmi les postes qu’il occupe, il mérite de mentionner ceux du Conseiller de la Commission des médias et de la culture près la 38e Assemblée Nationale de la République de Bulgarie, et – du Chef des « Relations publiques » au Ministère du Travail et des ¼uvres sociales.
Sa carrière d’écrivain commence en 1983 avec le recueil de récits Echelle de pierre, suivi de la nouvelle Le Tirage au sort (1987), le recueil de récits L’Instant de la belette (1989) et ses deux romans – Lettres au frère mort (1993) et La Pension (1995).
L’auteur fait partie de l’Association des écrivains bulgares. Il est lauréat des prix de belles-lettres et de journalisme les plus prestigieux.
Pendant ces dernières années Dimo Raikov partage son temps entre Sofia et Paris, de quoi le résultat artistique convaincant de ses livres Paris, mon Paris et BG émigrant à Paris.
__________
Deux romans de Dimo Raikov
Dimo Raikov qui a gagné de nombreux admirateurs avec ses livres Paris, mon Paris et BG émigrant à Paris, a fait paraître un nouveau livre disponible au marché à partir d’aujourd’hui. « Lettres au frère mort. La Pension. Deux romans bénits par Vanga qui va transporter le lecteur dans un temps crucial de l’histoire de la Bulgarie » - déclare l’écrivain.
Les romans sont écrits avant les changements de 1989 et relatent l’esprit d’une époque qui ne devra pas être oubliée. Une époque qui continue à avoir ses analogies jusqu’à nos jours. Les textes sont maintenus dans leur variante authentique, ce qui permettra aux lecteurs d’avoir une idée de l’attitude de l’auteur, en tant que créateur et citoyen, vis-à-vis des événements dont il a été témoin.
En fait le livre Lettres au frère mort. La Pension. Deux romans bénits par Vanga, édité par l’édition « Hermes », représente une sorte de provocation de la part d’un écrivain contemporain bulgare vers le lecteur de nos jours. En lui offrant deux romans écrits il y a plus de 20 ans, Dimo Raikov rend transparent l’adage « Les vivants ferment les yeux des morts et les morts ouvrent ceux des vivants. » ; il ne faut pas oublier le passé mais aussi il ne faut pas vivre sans cesse et uniquement avec…
Le non-respect de la dignité humaine, la maltraitance de l’Esprit, le moulage des individualités et l’oubli des racines sont, selon l’écrivain, les crimes les plus odieux qui ne doivent jamais rester secrets ni sous-estimés. Toute société dont les fondations reposent sur l’oppression, le « tondage »de la dignité de l’autre, le manque de pitié pour le semblable est condamnée à mort lors de son vivant.
Les deux romans de Dimo Raikov, créés avant 1989, tout en étant une subtile analyse singulière de cette époque-là, que l’auteur talentueux nomme « temps mort », sont en effet un appel vers les contemporains pour plus d’ « humain dans l’homme ».
Lettres au frère mort et La Pension sont des romans criant plus de spiritualité, imprégnés de la profonde amertume que l’harmonie brisée chez l’homme moderne provoque dans l’âme de l’auteur.
................
" BG ЕМИГРАНТ В ПАРИЖ "
е продължение на "Париж,моят Париж..." Книгата е сподавен вик и вопъл за повече любов към ближния, към чувствителния човек в днешния жесток свят. Това е разказ за прокудените от България, за техния последен опит за летене към мечтата на живота им...За куража на българина да съхрани достойнството си - онова, което толкова ни липсва днес на нас, обикновените хора....
,,,,,,,,,,,,,,,,
"BG émigrant à Paris"
est un livre-confession de cette partie du peuple bulgare qui, à un moment donné de son existence a eu le courage de dire « Ca suffit ! » à tout cela qui s’était passé et se passait dans le pays natal.
« Les histoires de « mes BG émigrants » m’assaillaient l’une après l’autre – chacune avec son personnage principal, assez coloré et à la fois triste et heureux à sa manière » - écrit l’auteur.
Les héros de ce livre sont des personnalités éminentes aux destins intéressants. Ils sont triés parmi bien des Bulgares que l’auteur a rencontrés pendant son séjour à Paris.
Entre eux se fait remarquer un Juif d’origine bulgare âgé de quatre-vingt-treize ans, le père Rafo, qui malgré son âge avancé fait par-ci, par-là deux-trois petits boulots ; ainsi que Tchotcho de Provadia qui dort sous la tente sur une des rives de la Seine, mais qui, déçu des conditions de vie en Bulgarie, pour rien au monde n’y retournerait. Le lecteur sera aussi profondément touché du sort de Neli, femme honnête et sympathique de Varna, qui, bien qu’elle soit psychologue de formation, est contrainte de faire le ménage dans des foyers parisiens pour entretenir sa famille restée en Bulgarie.
Leur propre histoire partageront avec le public également Vantcho Svirkata¹ de Gabrovo, Tochko Kobaïa², les trois frères de l’Eglise bulgare de Paris.
Chacun, une fois ayant ouvert ce livre émouvant, riche en confidences et vérités tragiques, sera bouleversé par une histoire féminine. Forcée à la prostitution, Galina racontera des choses difficiles à imaginer.
Avec le livre BG émigrant à Paris Dimo Raikov surprendra le lecteur avec de piquants détails sur la vie des grands hommes politiques français : De Gaulle, Mitterrand, Chirac.
Le livre plongera le lecteur dans l’atmosphère de la visite du président français Nicolas Sarkozy et la chanteuse Sylvie Vartan en Bulgarie, du 4 Octobre 2007.
Le livre inclut le discours du président français prononcé devant les étudiants de l’Université « St Clément d’Ohrid » de Sofia. Les paroles de Nicolas Sarkozy, imprimées intégralement sur les pages du livre, représentent une véritable leçon de patriotisme.
1.Signifie le Sifflet – traduction du bulgare.
2.Signifie le Cobaye – traduction du bulgare
................
BG emigrant v Parizh.
This novel presents the Bulgarian emigration in Paris for the last few years. The author express his impressions.
,,,,,,,,,,,,,,,,
" ПАРИЖ, МОЯТ ПАРИЖ..."
е книга, която е размисъл и за живота в две страни, които са толкова близки и същевременно толкова различни - Франция и България...
Героите в книгата – на различна възраст, с различна професия и различен социален статус – разказват за себе си и за Париж, видян през техните очи. Така – щрих по щрих, те изграждат не само образа на Париж – Града на светлината, но и на френското общество с неговия бит, култура, изкуство, морални и философски принципи
,,,,,,,,,,,,,,,
« Paris, mon Paris... »
est une ½uvre littéraire pleine de réflexions sur la vie de deux pays si proches et si différents à la fois : La France et la Bulgarie, le premier berceau incontestable de la démocratie, l'autre, faisant ses premiers pas dans cette voie. ..
Тoutes ces personnes d'âge différent, de métier différent, de statut social différent parlent d'eux-mêmes et présentent Paris à travers leur regard. Et voilà que trait par trait elles peignent l'image de la Ville Lumière, aussi bien que la société française, ses m½urs, sa culture, son art, ses principes d'ordre moral et philosophique.
----------------
PARIS, MY PARIS
The main protagonists in the book are people of different age, social status and occupation. They tell the stories of their lives and their impressions of Paris. That is their own way to describe the town of their dreams. They speak not only about the beautiful sights but also about the French society, culture, way of living, art, ethic and philosophic principles. The magic of Paris - the City of Light - is irresistible. The Champs Elysees, The Eiffel Tower, Moulin Rouge, Montmartre, Pigal Square, Notre Dame... Paris is not only a place of unforgettable sights that everybody should see but also a place of freedom and spiritual growth, a symbol of love and joy of living.
Currently a freelance writer, Dimo Raykov has worked as an editor for several literary magazines. He has been advisor of The Committee for Culture and Media in the 38th National Assembly and the chief of Public Relations in the Ministry of Labour and Social Policy. Dimo Raykov is the author of several books including the collections of short stories: STONE STAIRCASE, THE TIME OF THE WEASEL, the novels LETTERS TO THE DEAD BROTHER, THE BOARDING-HOUSE and THE DESTINY.
„Уважаеми господин Райков, много благодаря за Вашия топъл прием на щанда на издателство „Хермес” по време на панаира на книгата в София и същевременно благодаря за вашата творба за Париж. За мен винаги е голямо удоволствие да видя столицата на страната, която представлявам, оценена от чужденец. Уверявам Ви, че тя ще остане за мен много скъп спомен.”
Етиен дьо Понсен –
посланик на Франция в България
„Приятелю, пожелавам ти красива творческа свобода. Благодаря ти за посрещането в твоята страна. Надявам се един ден да чета книгите ти на френски език. Нека моята симпатия да бъде за теб, писателю!”
Марк Леви -
световноизвестен френски писател
„Когато идва в Париж, Димо Райков не спира да разглежда и записва: улиците, паметниците, минувачите, своите наблюдения, своите контакти. Хората, които среща, са толкова различни както по своя произход и професия, така и по причините, които са ги накарали да живеят в Париж. През целия ден той продължава да се разхожда в познатите квартали... Както сам би могъл да каже, не съществува в Париж квартал, който не трябва да се познава.
Той се разхожда, той гледа. И води своите бележки. Да посетиш Париж, без да се качиш на Айфеловата кула? Невъзможно! Но да бъдеш информиран за Париж лично от директора на Офис дьо туризъм, такава възможност не се дава на всеки. Димо Райков е търпелив, той умее да чака. И един ден той се среща с този човек в неговия офис – господин Пол Рол, който въпреки натоварената си програма намира време да се види с него и да му говори за Париж повече от един час.
Както всички градове в света Париж може да ви предложи много свои лица, ако се интересувате от неговото разнообразие. От една страна сериозни, разбира се това е историята, но също така и анекдотични или доставящи удоволствие, или пък факт, който не е известен на повече от няколко души. Знаете ли, например, че противно на това, в което вярват всички, идеята за построяването на Кулата не принадлежи на Айфел, а на двама негови сътрудници? И че в началото Айфел е бил също против проекта. По-късно той го приема и това му дава възможност да остави името си в историята.”
сп. „Ревю периодик” - Париж
„Скъпи господин Райков, щастлив съм да установя, че Вашата книга има толкова голям успех. Благодаря за чудесното описание и пресъздаване на атмосферата в „Мулен Руж” – книгата Ви ще бъде на челно място в нашия музей!”
Жан-Люк Пео-Рико
директор на „Мулен Руж”
„Господин Райков, с моя съпруг се надпреварвахме кой по-напред да прочете Вашата книга. Аз съм била десетки пъти в Париж, но чрез Вас направих най хубавото си пътешествие из любимия град.”
Татяна Лолова
„Книгата на Димо Райков „Париж, моят Париж...” е истински бестселър на българския книжен пазар!”
Ники Кънчев – радио „Дарик”
„Книгата „Париж, моят Париж...” на писателя Димо Райков бе събитието на парижката вечер в София, която събра много почитатели на Париж във Френския институт. Писателят дълго обикалял града на художниците, разпитвал и снимал парижани от всички социални слоеве, за да събере материали за творбата си. Той издава най-любопитните факти от живота на френския столичанин, като вече книгата се радва на втори тираж. „Това е книга, за ония, които не са ходили в Париж, както и за ония, които искат да го видят още веднъж.”, пише върху корицата на солидния том, дело на издателство „Хермес”.
Васил Балев – в. „Труд”
„Пишейки за Париж, аз пиша за София с надеждата, че тези два свята може да се докоснат, твърди писателят Димо Райков за новата си книга. В препълнения салон на Френския културен институт един от най-интересните ни съвременни писатели представи книгата си „Париж, моят Париж...”. По думите на Райков всеки си има родина, но Париж е за всички. Това е градът на духа и родината на любовта. Описването на Париж и събирането на истории за Димо Райков не е самоцел. Той изследва културата на французите, техния манталитет, протестите на едно общество, за което властта е предадена на избраниците от народа, и тя може да бъде отнета по всяко време.”
Таня Иванова – сайт на в. „Пари”
„В нашумялата книга на писателя Димо Райков чрез разказите на парижани и български емигранти се проследява многообразния живот на един от най-красивите градове в света.”
в. „Класа”
„Книгата на Димо Райков не е пътепис. Но въпреки това разкрива доста точно атмосферата на Париж, утаено в срещите с няколко десетки хора. Париж, според автора е най-любимия човек, който всеки от нас, дошъл на този грешен свят, носи в душата и сърцето си като символ на свободата, красотата и радостта от живота.”
Людмила Габровска – в. „Новинар”
„Книгата на писателя Димо Райков е уникална и по съдържание, и по структура. Тя е богата на житейски, социално-психологически и философски внушения. В нея отново откриваме мащабното мислене и вроденото майсторство на този писател да извлича моралното и аморалното от своите герои. Книгата е много четивна, явно е писателското умение да предразполага събеседниците си към пределна откровеност, откроява се и писателското „божествено” дихание при пресъздаването на образа на Париж.
Димитър Костадинов – в. „Компас” (Б-с)
Етиен дьо Понсен –
посланик на Франция в България
„Приятелю, пожелавам ти красива творческа свобода. Благодаря ти за посрещането в твоята страна. Надявам се един ден да чета книгите ти на френски език. Нека моята симпатия да бъде за теб, писателю!”
Марк Леви -
световноизвестен френски писател
„Когато идва в Париж, Димо Райков не спира да разглежда и записва: улиците, паметниците, минувачите, своите наблюдения, своите контакти. Хората, които среща, са толкова различни както по своя произход и професия, така и по причините, които са ги накарали да живеят в Париж. През целия ден той продължава да се разхожда в познатите квартали... Както сам би могъл да каже, не съществува в Париж квартал, който не трябва да се познава.
Той се разхожда, той гледа. И води своите бележки. Да посетиш Париж, без да се качиш на Айфеловата кула? Невъзможно! Но да бъдеш информиран за Париж лично от директора на Офис дьо туризъм, такава възможност не се дава на всеки. Димо Райков е търпелив, той умее да чака. И един ден той се среща с този човек в неговия офис – господин Пол Рол, който въпреки натоварената си програма намира време да се види с него и да му говори за Париж повече от един час.
Както всички градове в света Париж може да ви предложи много свои лица, ако се интересувате от неговото разнообразие. От една страна сериозни, разбира се това е историята, но също така и анекдотични или доставящи удоволствие, или пък факт, който не е известен на повече от няколко души. Знаете ли, например, че противно на това, в което вярват всички, идеята за построяването на Кулата не принадлежи на Айфел, а на двама негови сътрудници? И че в началото Айфел е бил също против проекта. По-късно той го приема и това му дава възможност да остави името си в историята.”
сп. „Ревю периодик” - Париж
„Скъпи господин Райков, щастлив съм да установя, че Вашата книга има толкова голям успех. Благодаря за чудесното описание и пресъздаване на атмосферата в „Мулен Руж” – книгата Ви ще бъде на челно място в нашия музей!”
Жан-Люк Пео-Рико
директор на „Мулен Руж”
„Господин Райков, с моя съпруг се надпреварвахме кой по-напред да прочете Вашата книга. Аз съм била десетки пъти в Париж, но чрез Вас направих най хубавото си пътешествие из любимия град.”
Татяна Лолова
„Книгата на Димо Райков „Париж, моят Париж...” е истински бестселър на българския книжен пазар!”
Ники Кънчев – радио „Дарик”
„Книгата „Париж, моят Париж...” на писателя Димо Райков бе събитието на парижката вечер в София, която събра много почитатели на Париж във Френския институт. Писателят дълго обикалял града на художниците, разпитвал и снимал парижани от всички социални слоеве, за да събере материали за творбата си. Той издава най-любопитните факти от живота на френския столичанин, като вече книгата се радва на втори тираж. „Това е книга, за ония, които не са ходили в Париж, както и за ония, които искат да го видят още веднъж.”, пише върху корицата на солидния том, дело на издателство „Хермес”.
Васил Балев – в. „Труд”
„Пишейки за Париж, аз пиша за София с надеждата, че тези два свята може да се докоснат, твърди писателят Димо Райков за новата си книга. В препълнения салон на Френския културен институт един от най-интересните ни съвременни писатели представи книгата си „Париж, моят Париж...”. По думите на Райков всеки си има родина, но Париж е за всички. Това е градът на духа и родината на любовта. Описването на Париж и събирането на истории за Димо Райков не е самоцел. Той изследва културата на французите, техния манталитет, протестите на едно общество, за което властта е предадена на избраниците от народа, и тя може да бъде отнета по всяко време.”
Таня Иванова – сайт на в. „Пари”
„В нашумялата книга на писателя Димо Райков чрез разказите на парижани и български емигранти се проследява многообразния живот на един от най-красивите градове в света.”
в. „Класа”
„Книгата на Димо Райков не е пътепис. Но въпреки това разкрива доста точно атмосферата на Париж, утаено в срещите с няколко десетки хора. Париж, според автора е най-любимия човек, който всеки от нас, дошъл на този грешен свят, носи в душата и сърцето си като символ на свободата, красотата и радостта от живота.”
Людмила Габровска – в. „Новинар”
„Книгата на писателя Димо Райков е уникална и по съдържание, и по структура. Тя е богата на житейски, социално-психологически и философски внушения. В нея отново откриваме мащабното мислене и вроденото майсторство на този писател да извлича моралното и аморалното от своите герои. Книгата е много четивна, явно е писателското умение да предразполага събеседниците си към пределна откровеност, откроява се и писателското „божествено” дихание при пресъздаването на образа на Париж.
Димитър Костадинов – в. „Компас” (Б-с)
Александър
Чудесна книга, в която авторът майсторски пресъздава атмосферата на вековния град. След дълги години странстване зад граница се убедих, че френската столица е един мнoгoлик град, който никога не омръзва.
Именно тази разноцветност на Paris, съчетана с поетичния стил на автора, карат читателя да се замечтае и да се впусне в нова разходка на въображението из съхранилите своята самобитност и вдъхновили редица поколения велики автори парижки улици.
Тъжната нотка в книгата е внесена от неприятната за някои констатация, че каквито и да са недостатъците на Paris, той пак изглежда като приказка в сравнение с нашата балканската реалност.
Дора Ганева
Уважаеми г-н Райков! Прочетох книгата Ви на един дъх. Прекланям се пред Вашето умение да опишете Града на свободата, светлината и любовта. Всяка фраза докосваше самата мене до великолепието на Париж, до който се бях домогнала няколко пъти в младостта си.
Четейки книгата Ви, определяща я като своеобразен художествен пътепис, не останах безразлична, аз наистина се почувствах като същество, равностойно на Бог. Аз съм в такава фаза от моя живот, която няма да ми позволи за пореден път да подишам въздуха на Париж и да се уверя, че действително в този град има всичко. Вашата великолепна книга ми подари една прекрасна разходка из любимия град, за което Ви благодаря и Ви благославям. Желая Ви здраве и успехи в творческите Ви проявления.
Ваша ценителка Дора Ганева
Бойка и Милко
Оценяваме книгата с максималните 10 точки, защото това е наистина една хубава и много стойностна книга! Написана е много образно и емоционално. Тя увлича читателя още от самото начало и го потапя в прекрасния свят на Париж по такъв начин, че той се чувства част от този свят, дори и никога да не е стъпвал там. Читателят като че ли поема възторга на автора и се чувства също като него завладян от този град и от мечтата да го посети.
Книгата има и огромно познавателно значение с многобройните факти, които могат да бъдат научени от нея ей така, неусетно - като част от забавлението, което представлява за читателя четенето на книгата. А това, че Париж може да се види през очите на толкова много известни, не така известни и напълно неизвестни личности е наистина една оригинална и прекрасно реализирана идея!
Никога не сме били в Париж, но тази книга събуди любопитството ни и породи мечтата да го посетим, да опознаем лично тайните му и да изпитаме радостта от живота така, както авторът я е изпитал.
Париж като че ли стана и наш...
Филолог
Книгата ме впечатли с подпластовия паралел между двата свята. Потресе ме историята с проститутката Галина. Колко малко знаем ние, българите ,за това, което става у нас?
Българка в Paris
Много добра книга, написана с изключителна чувствителност и истинска любов към този град. Писателят ни кара да мечтаем, дори и тези, които вече познаваме доста добре Paris. Браво и за социалните нотки в книгата.
Дано те да бъдат усетени от нашите псевдополитици, но най-вече от обикновените хора, за да знаят, че властта не е кокал, а отговорност. Дано!
Читателка
Отдавна не бях чела толкова хубава книга с уникално съдържание. Тази книга трябва да се прочете от всеки българин, а защо не и от французите. Удивително е как авторът е успял да се добере до
такава информация за този великолепен град, както и за живота на българите в Париж.
Писателят има за събеседници такива хора, които са истинско богатство, затова и не исках книгата да свършва.
Красимира 67
Възхитена от думите при представяне на книгата, обгърната от старите ми НЕЗАБРАВИ усещания , от уникалността на Париж, подкрепям писателя с 10 и заживявам с Мечтата си – аз, българката,
някак си да се докосна до мечтата си да се почувствам парижанка в България.
Чудесна книга, в която авторът майсторски пресъздава атмосферата на вековния град. След дълги години странстване зад граница се убедих, че френската столица е един мнoгoлик град, който никога не омръзва.
Именно тази разноцветност на Paris, съчетана с поетичния стил на автора, карат читателя да се замечтае и да се впусне в нова разходка на въображението из съхранилите своята самобитност и вдъхновили редица поколения велики автори парижки улици.
Тъжната нотка в книгата е внесена от неприятната за някои констатация, че каквито и да са недостатъците на Paris, той пак изглежда като приказка в сравнение с нашата балканската реалност.
Дора Ганева
Уважаеми г-н Райков! Прочетох книгата Ви на един дъх. Прекланям се пред Вашето умение да опишете Града на свободата, светлината и любовта. Всяка фраза докосваше самата мене до великолепието на Париж, до който се бях домогнала няколко пъти в младостта си.
Четейки книгата Ви, определяща я като своеобразен художествен пътепис, не останах безразлична, аз наистина се почувствах като същество, равностойно на Бог. Аз съм в такава фаза от моя живот, която няма да ми позволи за пореден път да подишам въздуха на Париж и да се уверя, че действително в този град има всичко. Вашата великолепна книга ми подари една прекрасна разходка из любимия град, за което Ви благодаря и Ви благославям. Желая Ви здраве и успехи в творческите Ви проявления.
Ваша ценителка Дора Ганева
Бойка и Милко
Оценяваме книгата с максималните 10 точки, защото това е наистина една хубава и много стойностна книга! Написана е много образно и емоционално. Тя увлича читателя още от самото начало и го потапя в прекрасния свят на Париж по такъв начин, че той се чувства част от този свят, дори и никога да не е стъпвал там. Читателят като че ли поема възторга на автора и се чувства също като него завладян от този град и от мечтата да го посети.
Книгата има и огромно познавателно значение с многобройните факти, които могат да бъдат научени от нея ей така, неусетно - като част от забавлението, което представлява за читателя четенето на книгата. А това, че Париж може да се види през очите на толкова много известни, не така известни и напълно неизвестни личности е наистина една оригинална и прекрасно реализирана идея!
Никога не сме били в Париж, но тази книга събуди любопитството ни и породи мечтата да го посетим, да опознаем лично тайните му и да изпитаме радостта от живота така, както авторът я е изпитал.
Париж като че ли стана и наш...
Филолог
Книгата ме впечатли с подпластовия паралел между двата свята. Потресе ме историята с проститутката Галина. Колко малко знаем ние, българите ,за това, което става у нас?
Българка в Paris
Много добра книга, написана с изключителна чувствителност и истинска любов към този град. Писателят ни кара да мечтаем, дори и тези, които вече познаваме доста добре Paris. Браво и за социалните нотки в книгата.
Дано те да бъдат усетени от нашите псевдополитици, но най-вече от обикновените хора, за да знаят, че властта не е кокал, а отговорност. Дано!
Читателка
Отдавна не бях чела толкова хубава книга с уникално съдържание. Тази книга трябва да се прочете от всеки българин, а защо не и от французите. Удивително е как авторът е успял да се добере до
такава информация за този великолепен град, както и за живота на българите в Париж.
Писателят има за събеседници такива хора, които са истинско богатство, затова и не исках книгата да свършва.
Красимира 67
Възхитена от думите при представяне на книгата, обгърната от старите ми НЕЗАБРАВИ усещания , от уникалността на Париж, подкрепям писателя с 10 и заживявам с Мечтата си – аз, българката,
някак си да се докосна до мечтата си да се почувствам парижанка в България.
Разбира се, нямам предвид само завръщането на Димо от Париж, а голямото му завръщане в българската литература. Защото след 10 години мълчание това е първата му книга...
Нека отворя една носталгична скоба, свързана с живота ни в някогашния Клуб на младия писател, разбира се, внимателно наблюдаван и обуздаван „свише”... И затова паметно бе поведението Димово, когато през 1987 г., на ІV национална конференция на младите писатели той, като трепереше целият, но не от страх, а от тревожно вълнение, зададе страшния въпрос: „Защо се самоубиват българските писатели?” И изправи на едноминутно мълчание шашардисаните шефове, които се кипреха в президиума, заедно с нас, редовите млади писатели, които скърбяхме по своите безвреме отишли си събратя /Йордан Кръчмаров, Росен Босев/... Това спонтанно, младежки дръзко изказване наруши круто казионния сценарий. /Този миг е запечатан в сп. Тракия, бр.4 от 1990, заради което тогавашният редактор и настоящ издател на книгата Стойо Вартоломеев, си изпати/. Удивително е изреченото от Стефан Влахов-Мицов: „Спомням си как изтрещя като бомба изказването на белетриста Д. Райков на последната Национална конференция на младите писатели, посветено на всесилните тартори на литературата и формираните по техен образ и подобие техни наследници и каква стена от мълчание и страх израсна между него и приятелите му до този момент. Защото подло бе да си траеш, но и страшно – да се отделиш от огромната маса клакьори, ухажори и сеирджии”. Край на цитата. Във всеки случай този епизод ни дава едно от обясненията защо Димо е успял в новата си книга да спечели доверието на французите със самото си излъчване. Дори потиснати и посмачкани от живота, ние, някогашните млади, носим искрицата на свободолюбието в очите си, гаврошовската весела провокация – в уморените си съждения за битието... Вероятно тъкмо те са били разпознати от обитателите на Града на свободата – Париж и затова затворените и забързани първенци на космополитния град, са му дали частица от времето и от душите си...
Разбира се, ако отново върна лентата назад, трябва да призная, че тъкмо това неумение да се скатаеш удобно в соца носеше в годините ред изпитания на писателя. Един от красноречивите факти бе, че макар поръчители за приемането на автора в Съюза на българските писатели да бяха безспорни авторитети като акад. Ефрем Каранфилов, Радой Ралин, Борис Христов и Йордан Вълчев, след гласуването документите му внезапно бяха... изгубени. И това е само един от примерите. За перфидно, непряко изтласкване. Защото не бе удобно да бъде отстранен грубо талантлив и обичан творец като Димо Райков. За когото акад. Каранфилов, на представянето на книгата „Писма до мъртвия брат” /също издадена от „Хермес”/, бе казал недвусмислено, че тя е „сред най-хубавото, писано за смъртта в литературата”. И това са думи на най-добрия тълкувател на тази екзистенциална тема!
По подобен начин бяха посрещани всичките книги на Димо Райков – и дебютната му „Стълба от камък”, която бе обявена от редица известни литературни критици за явление в младата ни проза, и повестта „Жребият”, и сборникът с разкази „Мигът на невестулката”, и романът „Пансионът”, за който Ваня Бояджиева в рецензия, озаглавена „Разчупване на духовната Бастилия” писа: „Не бях чела нещо толкова искрено-съкровено и същевременно съдържащо в обобщен вид атмосферата на бездуховното тоталитарно време. Романът на Димо Райков „Пансионът” е оригинално явление в съвременната ни проза. Писан през 1987 г., той кисне няколко години в издателство „Български писател”, за да бъде отхвърлен, след това престоя още и в издателство „Народна младеж”, за да види бял свят едва през 1995г. Изглежда такива автентични изповеди с художествена стойност не са винаги добре дошли за определени кръгове.”
Странна е логиката, която свързва „Писма до мъртвия брат” с новата му творба. Ако първата е за смъртта, то „Париж, моят Париж” е преоткриване на живота. /Неслучайно една моя приятелка, която от години живее в Париж перифразира популярната фраза „Виж Неапол и умри” във „Виж Париж и заживей!”/
Веднага трябва да уточня, че Париж е един многолик град, който провокира творците от вси изкуства да пробват различните почерци при откриването му. Чрез Париж писателите проявяват своята идентичност. И наистина, ако се вгледаме в образите на Париж в българската литература, ще ни се стори, че става дума за различни градове! Един е Париж на виталната Багряна, друг е за девственика Н. Лилиев. Но най-неочакваният е Париж на Атанас Далчев от едноименната му стихосбирка от 1930 г. В нея Градът на светлината, както традиционно бива наричан Париж, е един „черен като въглен град”. И продължава мрачната,самотна, наранена словесна живопис:
Във този черен като въглен град
Ще бъде зимата наверно черна,
Незнайни – ангелите и снегът.
И ако слезе някога без жал
Жестоки ще го стъпкат със обувките си
Стражарите и проститутките.
Днес картината на бялото и черното като цветова атмосфера на градовете София и Париж са полюсно разместени... И в буквалния, и в метафоричния смисъл...
В книгата на Димо Райков дори интериорите на парижани и на българите в Париж, например ателието на Никола Манев, са мистично озарени, светят отвътре... Така както събеседниците му са люде на духа, огрени с вътрешна светлина. Нейно величество Светлината, както се изразява авторът... И само някъде в ъгълчето на паметта на Мони Якимов е скътана и една ведра България – българският евреин си спомня своята родина, която е напуснал тригодишен, като „цветна приказка”...
Е, днес България не е такава, уви. Тя е един „сив рай”, където сивата икономика и сивата действителност са убили многоцветието на живота.
Едно от големите постижения на тази книга е смелостта за паралелен прочит на френската и българската действителности. На френските и българските елити и техните политици. Едните – шлифовани векове, сиреч не някакъв измислен псевдоелит, а надарени и патриотични личности, другите ...вие ги знаете – арогантни и безогледни политикани. Два полюсни свята. Въпреки общото в темпераментите или културните ни традиции Иначе казано – ако французите са италианци в лошо настроение, то българите можем да бъдем определени като французи в ...летаргия. Загубили вродения си медитерански рефлекс на свободолюбие и страст към живота.
„Шан-з-Елизе“, Триумфалната арка, Айфеловата кула, „Нотр Дам дьо Пари“, Монмартр, „Мулен Руж“, площад „Пигал“... - в книгата на Димо Райков това са не само световни забележителности, но и територия на духа, на свободата, символ на любов и радост от живота...
В „Париж, моят Париж“ десетки парижани, сред които генералният директор на „Офис дьо туризм“ в Париж, директорът на пресцентъра и говорител на парижкото кметство, водещ журналист от „Радио Франс“, легендарният певец Шарл Азнавур, председателят на Съюза на писателите във Франция, кметовете на Монмартр и Венсен, съветникът на президента на транспорта във Франция, директорът на връзки с обществеността на прочутото кабаре „Мулен Руж“, директорът на Еротичния музей на площад „Пигал“, президентите на студентската асоциация „Еврофил“ и на асоциацията „Моите господари – бедните“, букинист, клошар... както и преуспели български емигранти, като професор Минко Балкански, художника Никола Манев, професор д-р Боян Христофоров, пластичния хирург д-р Дарина Кръстинова, политика Христо Чурелов, писателя и директор на единственото списание на френски език за България Тончо Карабулков, писателя Божидар Чеков, журналистката Румяна Угърчинска, директорката на единственото българско училище в Париж Анна Танчева, търговеца Мони Якимов... Всички те – на различна възраст, с различна професия и различен социален статус – разказват за себе си и за Париж, видян през техните очи. Така – щрих по щрих, те изграждат не само образа на Париж – Града на светлината, но и на френското общество с неговия бит, култура, изкуство, морални и философски принципи.
„Париж, моят Париж“ е книга, която е размисъл и за живота в две страни, които са толкова близки и същевременно така различни. Едната е Франция, всепризнатата люлка на демокрацията, а другата – България, която сега прохожда в това отношение.
Разбира се, Д. Райков не идеализира френските светове. Той вижда Париж ведър и жизнен /град на енергията!/, но съвсем не безпроблемен . Там са и хората-кобай, и клошарите... И те са негови изповедници, наред със Шарл Азнавур или говорителят на кметството на Париж... Но не можем да не се засмеем тъжно, когато четем думите на нашия виден сънародник г-н Христофоров, който изтъква като един от проблемите на Франция – този на дългото живеене... А Н. Манев ги описва - 90-годишните французи - изпънати като струни, готови за скок... Сравнени с нашите тъжни и изтощени да се борят за оцеляване стари хора, това изглежда неправдоподобно и някак несправедливо...
Тази книга е извънредно амплитудна по своите персонажи и жанрови регистри. На пръв тпоглед тя е журналистическа, но в нея се усеща и перото на белетриста. Вероятно тя е само началото на една бъдеща ПАРИЖКА САГА? Това първо навлизане в Парижките потайности е много сполучливо – авторът е оставил да звучат автентичните гласове на поданиците на Париж, а не толкова своя писателски глас.
Когато я четем, можем да съставим и своеобразен туристически въпросник към читателите: наблюдаван от кое място, изгревът на Париж е най-красив? Къде в Париж дърветата цъфтят първи? Кое е единственото незастроено място в града? Каква е легендата за дверите на Нотр Дам?...
Книгата е и занимателна, и социално изобличителна. Една жива, истинна книга, чрез която Димо Райков се завръша в българската словесност. Както винаги – своеобразно – през Триумфалната арка на Париж – града на светлината, града на енергията, града на свободата, града на артистите!
Нека отворя една носталгична скоба, свързана с живота ни в някогашния Клуб на младия писател, разбира се, внимателно наблюдаван и обуздаван „свише”... И затова паметно бе поведението Димово, когато през 1987 г., на ІV национална конференция на младите писатели той, като трепереше целият, но не от страх, а от тревожно вълнение, зададе страшния въпрос: „Защо се самоубиват българските писатели?” И изправи на едноминутно мълчание шашардисаните шефове, които се кипреха в президиума, заедно с нас, редовите млади писатели, които скърбяхме по своите безвреме отишли си събратя /Йордан Кръчмаров, Росен Босев/... Това спонтанно, младежки дръзко изказване наруши круто казионния сценарий. /Този миг е запечатан в сп. Тракия, бр.4 от 1990, заради което тогавашният редактор и настоящ издател на книгата Стойо Вартоломеев, си изпати/. Удивително е изреченото от Стефан Влахов-Мицов: „Спомням си как изтрещя като бомба изказването на белетриста Д. Райков на последната Национална конференция на младите писатели, посветено на всесилните тартори на литературата и формираните по техен образ и подобие техни наследници и каква стена от мълчание и страх израсна между него и приятелите му до този момент. Защото подло бе да си траеш, но и страшно – да се отделиш от огромната маса клакьори, ухажори и сеирджии”. Край на цитата. Във всеки случай този епизод ни дава едно от обясненията защо Димо е успял в новата си книга да спечели доверието на французите със самото си излъчване. Дори потиснати и посмачкани от живота, ние, някогашните млади, носим искрицата на свободолюбието в очите си, гаврошовската весела провокация – в уморените си съждения за битието... Вероятно тъкмо те са били разпознати от обитателите на Града на свободата – Париж и затова затворените и забързани първенци на космополитния град, са му дали частица от времето и от душите си...
Разбира се, ако отново върна лентата назад, трябва да призная, че тъкмо това неумение да се скатаеш удобно в соца носеше в годините ред изпитания на писателя. Един от красноречивите факти бе, че макар поръчители за приемането на автора в Съюза на българските писатели да бяха безспорни авторитети като акад. Ефрем Каранфилов, Радой Ралин, Борис Христов и Йордан Вълчев, след гласуването документите му внезапно бяха... изгубени. И това е само един от примерите. За перфидно, непряко изтласкване. Защото не бе удобно да бъде отстранен грубо талантлив и обичан творец като Димо Райков. За когото акад. Каранфилов, на представянето на книгата „Писма до мъртвия брат” /също издадена от „Хермес”/, бе казал недвусмислено, че тя е „сред най-хубавото, писано за смъртта в литературата”. И това са думи на най-добрия тълкувател на тази екзистенциална тема!
По подобен начин бяха посрещани всичките книги на Димо Райков – и дебютната му „Стълба от камък”, която бе обявена от редица известни литературни критици за явление в младата ни проза, и повестта „Жребият”, и сборникът с разкази „Мигът на невестулката”, и романът „Пансионът”, за който Ваня Бояджиева в рецензия, озаглавена „Разчупване на духовната Бастилия” писа: „Не бях чела нещо толкова искрено-съкровено и същевременно съдържащо в обобщен вид атмосферата на бездуховното тоталитарно време. Романът на Димо Райков „Пансионът” е оригинално явление в съвременната ни проза. Писан през 1987 г., той кисне няколко години в издателство „Български писател”, за да бъде отхвърлен, след това престоя още и в издателство „Народна младеж”, за да види бял свят едва през 1995г. Изглежда такива автентични изповеди с художествена стойност не са винаги добре дошли за определени кръгове.”
Странна е логиката, която свързва „Писма до мъртвия брат” с новата му творба. Ако първата е за смъртта, то „Париж, моят Париж” е преоткриване на живота. /Неслучайно една моя приятелка, която от години живее в Париж перифразира популярната фраза „Виж Неапол и умри” във „Виж Париж и заживей!”/
Веднага трябва да уточня, че Париж е един многолик град, който провокира творците от вси изкуства да пробват различните почерци при откриването му. Чрез Париж писателите проявяват своята идентичност. И наистина, ако се вгледаме в образите на Париж в българската литература, ще ни се стори, че става дума за различни градове! Един е Париж на виталната Багряна, друг е за девственика Н. Лилиев. Но най-неочакваният е Париж на Атанас Далчев от едноименната му стихосбирка от 1930 г. В нея Градът на светлината, както традиционно бива наричан Париж, е един „черен като въглен град”. И продължава мрачната,самотна, наранена словесна живопис:
Във този черен като въглен град
Ще бъде зимата наверно черна,
Незнайни – ангелите и снегът.
И ако слезе някога без жал
Жестоки ще го стъпкат със обувките си
Стражарите и проститутките.
Днес картината на бялото и черното като цветова атмосфера на градовете София и Париж са полюсно разместени... И в буквалния, и в метафоричния смисъл...
В книгата на Димо Райков дори интериорите на парижани и на българите в Париж, например ателието на Никола Манев, са мистично озарени, светят отвътре... Така както събеседниците му са люде на духа, огрени с вътрешна светлина. Нейно величество Светлината, както се изразява авторът... И само някъде в ъгълчето на паметта на Мони Якимов е скътана и една ведра България – българският евреин си спомня своята родина, която е напуснал тригодишен, като „цветна приказка”...
Е, днес България не е такава, уви. Тя е един „сив рай”, където сивата икономика и сивата действителност са убили многоцветието на живота.
Едно от големите постижения на тази книга е смелостта за паралелен прочит на френската и българската действителности. На френските и българските елити и техните политици. Едните – шлифовани векове, сиреч не някакъв измислен псевдоелит, а надарени и патриотични личности, другите ...вие ги знаете – арогантни и безогледни политикани. Два полюсни свята. Въпреки общото в темпераментите или културните ни традиции Иначе казано – ако французите са италианци в лошо настроение, то българите можем да бъдем определени като французи в ...летаргия. Загубили вродения си медитерански рефлекс на свободолюбие и страст към живота.
„Шан-з-Елизе“, Триумфалната арка, Айфеловата кула, „Нотр Дам дьо Пари“, Монмартр, „Мулен Руж“, площад „Пигал“... - в книгата на Димо Райков това са не само световни забележителности, но и територия на духа, на свободата, символ на любов и радост от живота...
В „Париж, моят Париж“ десетки парижани, сред които генералният директор на „Офис дьо туризм“ в Париж, директорът на пресцентъра и говорител на парижкото кметство, водещ журналист от „Радио Франс“, легендарният певец Шарл Азнавур, председателят на Съюза на писателите във Франция, кметовете на Монмартр и Венсен, съветникът на президента на транспорта във Франция, директорът на връзки с обществеността на прочутото кабаре „Мулен Руж“, директорът на Еротичния музей на площад „Пигал“, президентите на студентската асоциация „Еврофил“ и на асоциацията „Моите господари – бедните“, букинист, клошар... както и преуспели български емигранти, като професор Минко Балкански, художника Никола Манев, професор д-р Боян Христофоров, пластичния хирург д-р Дарина Кръстинова, политика Христо Чурелов, писателя и директор на единственото списание на френски език за България Тончо Карабулков, писателя Божидар Чеков, журналистката Румяна Угърчинска, директорката на единственото българско училище в Париж Анна Танчева, търговеца Мони Якимов... Всички те – на различна възраст, с различна професия и различен социален статус – разказват за себе си и за Париж, видян през техните очи. Така – щрих по щрих, те изграждат не само образа на Париж – Града на светлината, но и на френското общество с неговия бит, култура, изкуство, морални и философски принципи.
„Париж, моят Париж“ е книга, която е размисъл и за живота в две страни, които са толкова близки и същевременно така различни. Едната е Франция, всепризнатата люлка на демокрацията, а другата – България, която сега прохожда в това отношение.
Разбира се, Д. Райков не идеализира френските светове. Той вижда Париж ведър и жизнен /град на енергията!/, но съвсем не безпроблемен . Там са и хората-кобай, и клошарите... И те са негови изповедници, наред със Шарл Азнавур или говорителят на кметството на Париж... Но не можем да не се засмеем тъжно, когато четем думите на нашия виден сънародник г-н Христофоров, който изтъква като един от проблемите на Франция – този на дългото живеене... А Н. Манев ги описва - 90-годишните французи - изпънати като струни, готови за скок... Сравнени с нашите тъжни и изтощени да се борят за оцеляване стари хора, това изглежда неправдоподобно и някак несправедливо...
Тази книга е извънредно амплитудна по своите персонажи и жанрови регистри. На пръв тпоглед тя е журналистическа, но в нея се усеща и перото на белетриста. Вероятно тя е само началото на една бъдеща ПАРИЖКА САГА? Това първо навлизане в Парижките потайности е много сполучливо – авторът е оставил да звучат автентичните гласове на поданиците на Париж, а не толкова своя писателски глас.
Когато я четем, можем да съставим и своеобразен туристически въпросник към читателите: наблюдаван от кое място, изгревът на Париж е най-красив? Къде в Париж дърветата цъфтят първи? Кое е единственото незастроено място в града? Каква е легендата за дверите на Нотр Дам?...
Книгата е и занимателна, и социално изобличителна. Една жива, истинна книга, чрез която Димо Райков се завръша в българската словесност. Както винаги – своеобразно – през Триумфалната арка на Париж – града на светлината, града на енергията, града на свободата, града на артистите!
Писателят Димо Райков е роден на 31.07.1954 г. в гр. Малко Търново, Бургаска област. Средно образование завършва в гр. Бургас, а висше – специалност “Българска филология” – във Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий” през 1978 г. Член е на Сдружението на българските писатели.
Работил е като редактор в редица литературни издания и национални медии, бил е съветник на Комисията по медии и култура в 38-то Народно събрание на Република България, както и шеф на “Връзки с обществеността” в Министерството на труда и социалната политика. Автор е на книгите: “Стълба от камък”, разкази, Книгоиздателство “Георги Бакалов”, Вярна, 1983; “Жребият”, повест, “Профиздат”, София, 1987; “Мигът на невестулката”, разкази, Книгоиздателство “Георги Бакалов”, Варна, 1989; “Писма до мъртвия брат”, роман, Издателска къща “Хермес”, Пловдив, 1993; “Пансионът”, роман, Издателство “Нов златорог”, София, 1995.
За творчесвото на нашия земляк – писателя Димо Райков – преди години академик Ефрем Каранфилов (27.11.1915 – 23.03.1998) изрече: “Белетристичните произведения на Димо Райков са бистри, дълбоки, слънчеви и космически. Приличат на рилски езера. Гледаш чак дъното им от чистотата на природната бистрота. Мислиш си: “Ей сега ще бръкна и ще стигна дъното.” Посегнеш да пипнеш, но не успяваш. И чак когато навлезеш целия в тази бистра и космическа езерна материя, разбираш колко дълбоки, мъдри и пространни са белетристичните слова на този невероятен писател... Аз му предвещавам не само българско, но европейско и световно развитие и значение.”
Тези слова на изключително човечния литературовед академик Ефрем Каранфилов – всеотдаен и добродетелен откривател на не един и двама български таланти в писателските и научни среди – още звучат в “паметовото ми съзнание”.
След 11 години мълчание в издаването на свои произведения, писателят Димо Райков потвърди категорично думите на академик Ефрем Каранфилов с отпечатване на мащабното си произведение “Париж, моят Париж...” (Издателска къща “Хермес”, Пловдив, 2006).
В тази книга Райков споделя истории, тайни, куриози и радости от живота в Париж. И читателите ще заживеят визуално близо до същността на историческото и съвременно битие и духовно облъхване на Айфеловата кула, “Шан-з-Елизе” и Триумфалната арка, “Нотр Дам дьо Пари”, Монмартр, най-известното в света кабаре “Мулен Руж”, площад “Пигал”, река Сена, центърът “Жорж Помпиду”, “Сакре Кьор”, модерният квартал “Дефанс”... И ще се срещнат с десетки парижани, между които генералният директор на “Офис дьо туризм” в Париж, директорът на пресцентъра и говорител на парижкото кметство, водещ журналист от “Радио Франс”, легендарният певец Шарл Азнавур, председателят на Съюза на писателите във Франция, кметовете на Монмартр и Венсен, съветникът на президента на транспорта във Франция, директорът на връзки с обществеността на прочутото кабаре “Мулен Руж”, директорът на Еротичния музей на площад “Пигал”, президентите на студентската асоциация “Еврофил” и на асоциацията “Моите господари – бедните”, букинист, клошар...
И не само с тях, а и със световно известни преуспели български емигранти и имигранти в своите професионални пориви и добротвория: като професор Минко Балкански, професор Боян Христофоров, художника Никола Манев, пластичния хирург д-р Дарина Кръстинова. А също така и с нашите земляци от Бургаска област – политика и неуморимия спомоществовател на болници в България, на други институции и отделни хора от Бургас и областта Христо Чурелов и с писателя и журналиста Тончо Карабулков, издател и директор на единственото българско списание на френски език в Париж – “REVUE PERIODIQUE (“Периодическо списание”). И още: с писателя Божидар Чеков; с невероятната журналистка Румяна Угърчинска; със Соломон (Мони) Якимов, собственик на магазина за електронна техника; с възрожденската всеотдайност на Анна Танчева чрез малкото си неделно и единствено училище за български език в Париж и цяла Франция, предназначено за малките парижки българчета. Всички те – на различна възраст, с различна професия и различен социален статус – разказват за себе си и за Париж, видян през техните очи. Така – щрих по щрих, те изграждат не само образа на Париж – Града на светлината, но и на френското общество с неговия бит, култура, изкуство, морални и философски принципи.
А същевременно от въвеждащите думи на писателя към всеки монолог на събеседниците си и от самите техни монолози се откроява социалната и морална загриженост за българското съвременно живеене в България на различни слоеве от уж демократичното ни общество. Точно това ни кара да твърдим, че този писател има мащабно и конкретно мислене на един загрижен за България мъдростен и разтревожен съпричастник. Съпречастник на традиционно хубавото и утвърдено отдавна хуманно живеене във Франция и в Париж и на тревожното, на антихуманното в много области на живота в днешна България и на българите-гурбетчии, голяма част от които са принудени буквално за житейското си оцеляване да се подлагат на какви ли не унижения не само във Франция, но и в много други държави из света. А това нерядко се премълчава и от български политици, и от български масмедии. И точно защото предстоеше да станем членове на Европейския съюз, не се премълчаваше в европейски масмедии. А и сега – като членове на ЕС – също не се премълчават в чуждестранни масмедии много антихуманни и антиморални действия в България в различни сфери на живеене.
Тази книга не е изградена с особеностите на някой традиционен жанр. В нея ще открием белетристичната и публицистична същност и на романа, и на документалното и пътеписно слово, и на монологичната изповедност на реално съществуващи преуспели парижани, повечето от които стоят по върховете на йерархията в различни области, а също така и на отдавнашни и по-скорошни български емигранти и имигранти, също успели в различни степени в своите професионални изяви.
Явно е писателското умение да предразположи събеседниците си да бъдат до болка откровени в споделянето на своите премеждия и успехи. Откроява се и лесната четивност, и писателското “божествено дихание” при разкриване на собствени наблюдения и открития с общочовешки изводи за Града на Светлината, Свободата и Любовта – Париж. Налице е тревожната гражданска задъханост на писателя, неговото социално ангажирано “око” при асоциации и паралели, които ненатрапчиво изникват за съвременния живот в България.
Авторът алармира за съдбата на безкрайно унизения български народ при върлото натрупване на голямо количество пари и имоти от явни и задкулисни “властимащи и мутри” при “никакъв преход” от едно към друго общество, а всъщност при внезапното и в повечето случаи по незаконов път втурване не към хуманно и демократично общество, а към капитализъм с вълчо-озъбено и кърваво лице. Всичко, споделено в книгата, става точно когато се правеше усилени и последни крачки на България за влизането ни в Европейския съюз, т.е. през 2006 година.
Книгата “Париж, моят Париж...” на писателя Димо Райков е уникална и по съдържание, и по структурно изграждане, и със своеобразните си житейски, социално-психологически и философски внушения за съдбата на българите в България и извън България от 90-те години на ХХ век до официалното ни влизане в Европейския съюз в самото начало на 2007 година. Тук ще открием характерологията на типичния французин, живеещ в сърцето на Европа – съвременния парижанин, който се намира на различни ежедневни и йерархични житейски и професионални “стъпъла”. Но заедно с това се вглеждаме и във философията на живеенето на българи в Париж от различни сфери на живота.
Във втората част на книгата – където авторът ни среща с “българските парижани” – можем да открием отново онова вродено майсторство на този писател да вниква в различни кратки или по-дълги епизоди от живота на своя реален персонаж, да извлича моралното и аморалното на личности и общество. И то както го правеше преди това в повестта си “Жребият”, в своите разкази и новели и в романите си “Писма до мъртвия брат” и “Пансионът”, където беше налице не само реална, но и художествена сюжетност и персонажност.
С тази книга Димо Райков ни кара да съпреживяваме и проникваме в смисъла на земното ни живеене сред хуманна или антихуманна атмосфера, да размишляваме върху настоящето и бъдещето, върху красивото и грозната в живота на един или друг човек или народ, на една или друга нация. И всичко това да го правим в едно глобално общество, където банкнотоокото живеене съществува на няколко разкрача или десетки, стотици и хиляди километри от “духовните дихания” на Истината, Мъдростта, Доверието, Съпричастието, Милосърдието, Светлината, Обичта и Свободата.
Работил е като редактор в редица литературни издания и национални медии, бил е съветник на Комисията по медии и култура в 38-то Народно събрание на Република България, както и шеф на “Връзки с обществеността” в Министерството на труда и социалната политика. Автор е на книгите: “Стълба от камък”, разкази, Книгоиздателство “Георги Бакалов”, Вярна, 1983; “Жребият”, повест, “Профиздат”, София, 1987; “Мигът на невестулката”, разкази, Книгоиздателство “Георги Бакалов”, Варна, 1989; “Писма до мъртвия брат”, роман, Издателска къща “Хермес”, Пловдив, 1993; “Пансионът”, роман, Издателство “Нов златорог”, София, 1995.
За творчесвото на нашия земляк – писателя Димо Райков – преди години академик Ефрем Каранфилов (27.11.1915 – 23.03.1998) изрече: “Белетристичните произведения на Димо Райков са бистри, дълбоки, слънчеви и космически. Приличат на рилски езера. Гледаш чак дъното им от чистотата на природната бистрота. Мислиш си: “Ей сега ще бръкна и ще стигна дъното.” Посегнеш да пипнеш, но не успяваш. И чак когато навлезеш целия в тази бистра и космическа езерна материя, разбираш колко дълбоки, мъдри и пространни са белетристичните слова на този невероятен писател... Аз му предвещавам не само българско, но европейско и световно развитие и значение.”
Тези слова на изключително човечния литературовед академик Ефрем Каранфилов – всеотдаен и добродетелен откривател на не един и двама български таланти в писателските и научни среди – още звучат в “паметовото ми съзнание”.
След 11 години мълчание в издаването на свои произведения, писателят Димо Райков потвърди категорично думите на академик Ефрем Каранфилов с отпечатване на мащабното си произведение “Париж, моят Париж...” (Издателска къща “Хермес”, Пловдив, 2006).
В тази книга Райков споделя истории, тайни, куриози и радости от живота в Париж. И читателите ще заживеят визуално близо до същността на историческото и съвременно битие и духовно облъхване на Айфеловата кула, “Шан-з-Елизе” и Триумфалната арка, “Нотр Дам дьо Пари”, Монмартр, най-известното в света кабаре “Мулен Руж”, площад “Пигал”, река Сена, центърът “Жорж Помпиду”, “Сакре Кьор”, модерният квартал “Дефанс”... И ще се срещнат с десетки парижани, между които генералният директор на “Офис дьо туризм” в Париж, директорът на пресцентъра и говорител на парижкото кметство, водещ журналист от “Радио Франс”, легендарният певец Шарл Азнавур, председателят на Съюза на писателите във Франция, кметовете на Монмартр и Венсен, съветникът на президента на транспорта във Франция, директорът на връзки с обществеността на прочутото кабаре “Мулен Руж”, директорът на Еротичния музей на площад “Пигал”, президентите на студентската асоциация “Еврофил” и на асоциацията “Моите господари – бедните”, букинист, клошар...
И не само с тях, а и със световно известни преуспели български емигранти и имигранти в своите професионални пориви и добротвория: като професор Минко Балкански, професор Боян Христофоров, художника Никола Манев, пластичния хирург д-р Дарина Кръстинова. А също така и с нашите земляци от Бургаска област – политика и неуморимия спомоществовател на болници в България, на други институции и отделни хора от Бургас и областта Христо Чурелов и с писателя и журналиста Тончо Карабулков, издател и директор на единственото българско списание на френски език в Париж – “REVUE PERIODIQUE (“Периодическо списание”). И още: с писателя Божидар Чеков; с невероятната журналистка Румяна Угърчинска; със Соломон (Мони) Якимов, собственик на магазина за електронна техника; с възрожденската всеотдайност на Анна Танчева чрез малкото си неделно и единствено училище за български език в Париж и цяла Франция, предназначено за малките парижки българчета. Всички те – на различна възраст, с различна професия и различен социален статус – разказват за себе си и за Париж, видян през техните очи. Така – щрих по щрих, те изграждат не само образа на Париж – Града на светлината, но и на френското общество с неговия бит, култура, изкуство, морални и философски принципи.
А същевременно от въвеждащите думи на писателя към всеки монолог на събеседниците си и от самите техни монолози се откроява социалната и морална загриженост за българското съвременно живеене в България на различни слоеве от уж демократичното ни общество. Точно това ни кара да твърдим, че този писател има мащабно и конкретно мислене на един загрижен за България мъдростен и разтревожен съпричастник. Съпречастник на традиционно хубавото и утвърдено отдавна хуманно живеене във Франция и в Париж и на тревожното, на антихуманното в много области на живота в днешна България и на българите-гурбетчии, голяма част от които са принудени буквално за житейското си оцеляване да се подлагат на какви ли не унижения не само във Франция, но и в много други държави из света. А това нерядко се премълчава и от български политици, и от български масмедии. И точно защото предстоеше да станем членове на Европейския съюз, не се премълчаваше в европейски масмедии. А и сега – като членове на ЕС – също не се премълчават в чуждестранни масмедии много антихуманни и антиморални действия в България в различни сфери на живеене.
Тази книга не е изградена с особеностите на някой традиционен жанр. В нея ще открием белетристичната и публицистична същност и на романа, и на документалното и пътеписно слово, и на монологичната изповедност на реално съществуващи преуспели парижани, повечето от които стоят по върховете на йерархията в различни области, а също така и на отдавнашни и по-скорошни български емигранти и имигранти, също успели в различни степени в своите професионални изяви.
Явно е писателското умение да предразположи събеседниците си да бъдат до болка откровени в споделянето на своите премеждия и успехи. Откроява се и лесната четивност, и писателското “божествено дихание” при разкриване на собствени наблюдения и открития с общочовешки изводи за Града на Светлината, Свободата и Любовта – Париж. Налице е тревожната гражданска задъханост на писателя, неговото социално ангажирано “око” при асоциации и паралели, които ненатрапчиво изникват за съвременния живот в България.
Авторът алармира за съдбата на безкрайно унизения български народ при върлото натрупване на голямо количество пари и имоти от явни и задкулисни “властимащи и мутри” при “никакъв преход” от едно към друго общество, а всъщност при внезапното и в повечето случаи по незаконов път втурване не към хуманно и демократично общество, а към капитализъм с вълчо-озъбено и кърваво лице. Всичко, споделено в книгата, става точно когато се правеше усилени и последни крачки на България за влизането ни в Европейския съюз, т.е. през 2006 година.
Книгата “Париж, моят Париж...” на писателя Димо Райков е уникална и по съдържание, и по структурно изграждане, и със своеобразните си житейски, социално-психологически и философски внушения за съдбата на българите в България и извън България от 90-те години на ХХ век до официалното ни влизане в Европейския съюз в самото начало на 2007 година. Тук ще открием характерологията на типичния французин, живеещ в сърцето на Европа – съвременния парижанин, който се намира на различни ежедневни и йерархични житейски и професионални “стъпъла”. Но заедно с това се вглеждаме и във философията на живеенето на българи в Париж от различни сфери на живота.
Във втората част на книгата – където авторът ни среща с “българските парижани” – можем да открием отново онова вродено майсторство на този писател да вниква в различни кратки или по-дълги епизоди от живота на своя реален персонаж, да извлича моралното и аморалното на личности и общество. И то както го правеше преди това в повестта си “Жребият”, в своите разкази и новели и в романите си “Писма до мъртвия брат” и “Пансионът”, където беше налице не само реална, но и художествена сюжетност и персонажност.
С тази книга Димо Райков ни кара да съпреживяваме и проникваме в смисъла на земното ни живеене сред хуманна или антихуманна атмосфера, да размишляваме върху настоящето и бъдещето, върху красивото и грозната в живота на един или друг човек или народ, на една или друга нация. И всичко това да го правим в едно глобално общество, където банкнотоокото живеене съществува на няколко разкрача или десетки, стотици и хиляди километри от “духовните дихания” на Истината, Мъдростта, Доверието, Съпричастието, Милосърдието, Светлината, Обичта и Свободата.
Partage