Разбира се, нямам предвид само завръщането на Димо от Париж, а голямото му завръщане в българската литература. Защото след 10 години мълчание това е първата му книга...
Нека отворя една носталгична скоба, свързана с живота ни в някогашния Клуб на младия писател, разбира се, внимателно наблюдаван и обуздаван „свише”... И затова паметно бе поведението Димово, когато през 1987 г., на ІV национална конференция на младите писатели той, като трепереше целият, но не от страх, а от тревожно вълнение, зададе страшния въпрос: „Защо се самоубиват българските писатели?” И изправи на едноминутно мълчание шашардисаните шефове, които се кипреха в президиума, заедно с нас, редовите млади писатели, които скърбяхме по своите безвреме отишли си събратя /Йордан Кръчмаров, Росен Босев/... Това спонтанно, младежки дръзко изказване наруши круто казионния сценарий. /Този миг е запечатан в сп. Тракия, бр.4 от 1990, заради което тогавашният редактор и настоящ издател на книгата Стойо Вартоломеев, си изпати/. Удивително е изреченото от Стефан Влахов-Мицов: „Спомням си как изтрещя като бомба изказването на белетриста Д. Райков на последната Национална конференция на младите писатели, посветено на всесилните тартори на литературата и формираните по техен образ и подобие техни наследници и каква стена от мълчание и страх израсна между него и приятелите му до този момент. Защото подло бе да си траеш, но и страшно – да се отделиш от огромната маса клакьори, ухажори и сеирджии”. Край на цитата. Във всеки случай този епизод ни дава едно от обясненията защо Димо е успял в новата си книга да спечели доверието на французите със самото си излъчване. Дори потиснати и посмачкани от живота, ние, някогашните млади, носим искрицата на свободолюбието в очите си, гаврошовската весела провокация – в уморените си съждения за битието... Вероятно тъкмо те са били разпознати от обитателите на Града на свободата – Париж и затова затворените и забързани първенци на космополитния град, са му дали частица от времето и от душите си...
Разбира се, ако отново върна лентата назад, трябва да призная, че тъкмо това неумение да се скатаеш удобно в соца носеше в годините ред изпитания на писателя. Един от красноречивите факти бе, че макар поръчители за приемането на автора в Съюза на българските писатели да бяха безспорни авторитети като акад. Ефрем Каранфилов, Радой Ралин, Борис Христов и Йордан Вълчев, след гласуването документите му внезапно бяха... изгубени. И това е само един от примерите. За перфидно, непряко изтласкване. Защото не бе удобно да бъде отстранен грубо талантлив и обичан творец като Димо Райков. За когото акад. Каранфилов, на представянето на книгата „Писма до мъртвия брат” /също издадена от „Хермес”/, бе казал недвусмислено, че тя е „сред най-хубавото, писано за смъртта в литературата”. И това са думи на най-добрия тълкувател на тази екзистенциална тема!
По подобен начин бяха посрещани всичките книги на Димо Райков – и дебютната му „Стълба от камък”, която бе обявена от редица известни литературни критици за явление в младата ни проза, и повестта „Жребият”, и сборникът с разкази „Мигът на невестулката”, и романът „Пансионът”, за който Ваня Бояджиева в рецензия, озаглавена „Разчупване на духовната Бастилия” писа: „Не бях чела нещо толкова искрено-съкровено и същевременно съдържащо в обобщен вид атмосферата на бездуховното тоталитарно време. Романът на Димо Райков „Пансионът” е оригинално явление в съвременната ни проза. Писан през 1987 г., той кисне няколко години в издателство „Български писател”, за да бъде отхвърлен, след това престоя още и в издателство „Народна младеж”, за да види бял свят едва през 1995г. Изглежда такива автентични изповеди с художествена стойност не са винаги добре дошли за определени кръгове.”
Странна е логиката, която свързва „Писма до мъртвия брат” с новата му творба. Ако първата е за смъртта, то „Париж, моят Париж” е преоткриване на живота. /Неслучайно една моя приятелка, която от години живее в Париж перифразира популярната фраза „Виж Неапол и умри” във „Виж Париж и заживей!”/
Веднага трябва да уточня, че Париж е един многолик град, който провокира творците от вси изкуства да пробват различните почерци при откриването му. Чрез Париж писателите проявяват своята идентичност. И наистина, ако се вгледаме в образите на Париж в българската литература, ще ни се стори, че става дума за различни градове! Един е Париж на виталната Багряна, друг е за девственика Н. Лилиев. Но най-неочакваният е Париж на Атанас Далчев от едноименната му стихосбирка от 1930 г. В нея Градът на светлината, както традиционно бива наричан Париж, е един „черен като въглен град”. И продължава мрачната,самотна, наранена словесна живопис:
Във този черен като въглен град
Ще бъде зимата наверно черна,
Незнайни – ангелите и снегът.
И ако слезе някога без жал
Жестоки ще го стъпкат със обувките си
Стражарите и проститутките.
Днес картината на бялото и черното като цветова атмосфера на градовете София и Париж са полюсно разместени... И в буквалния, и в метафоричния смисъл...
В книгата на Димо Райков дори интериорите на парижани и на българите в Париж, например ателието на Никола Манев, са мистично озарени, светят отвътре... Така както събеседниците му са люде на духа, огрени с вътрешна светлина. Нейно величество Светлината, както се изразява авторът... И само някъде в ъгълчето на паметта на Мони Якимов е скътана и една ведра България – българският евреин си спомня своята родина, която е напуснал тригодишен, като „цветна приказка”...
Е, днес България не е такава, уви. Тя е един „сив рай”, където сивата икономика и сивата действителност са убили многоцветието на живота.
Едно от големите постижения на тази книга е смелостта за паралелен прочит на френската и българската действителности. На френските и българските елити и техните политици. Едните – шлифовани векове, сиреч не някакъв измислен псевдоелит, а надарени и патриотични личности, другите ...вие ги знаете – арогантни и безогледни политикани. Два полюсни свята. Въпреки общото в темпераментите или културните ни традиции Иначе казано – ако французите са италианци в лошо настроение, то българите можем да бъдем определени като французи в ...летаргия. Загубили вродения си медитерански рефлекс на свободолюбие и страст към живота.
„Шан-з-Елизе“, Триумфалната арка, Айфеловата кула, „Нотр Дам дьо Пари“, Монмартр, „Мулен Руж“, площад „Пигал“... - в книгата на Димо Райков това са не само световни забележителности, но и територия на духа, на свободата, символ на любов и радост от живота...
В „Париж, моят Париж“ десетки парижани, сред които генералният директор на „Офис дьо туризм“ в Париж, директорът на пресцентъра и говорител на парижкото кметство, водещ журналист от „Радио Франс“, легендарният певец Шарл Азнавур, председателят на Съюза на писателите във Франция, кметовете на Монмартр и Венсен, съветникът на президента на транспорта във Франция, директорът на връзки с обществеността на прочутото кабаре „Мулен Руж“, директорът на Еротичния музей на площад „Пигал“, президентите на студентската асоциация „Еврофил“ и на асоциацията „Моите господари – бедните“, букинист, клошар... както и преуспели български емигранти, като професор Минко Балкански, художника Никола Манев, професор д-р Боян Христофоров, пластичния хирург д-р Дарина Кръстинова, политика Христо Чурелов, писателя и директор на единственото списание на френски език за България Тончо Карабулков, писателя Божидар Чеков, журналистката Румяна Угърчинска, директорката на единственото българско училище в Париж Анна Танчева, търговеца Мони Якимов... Всички те – на различна възраст, с различна професия и различен социален статус – разказват за себе си и за Париж, видян през техните очи. Така – щрих по щрих, те изграждат не само образа на Париж – Града на светлината, но и на френското общество с неговия бит, култура, изкуство, морални и философски принципи.
„Париж, моят Париж“ е книга, която е размисъл и за живота в две страни, които са толкова близки и същевременно така различни. Едната е Франция, всепризнатата люлка на демокрацията, а другата – България, която сега прохожда в това отношение.
Разбира се, Д. Райков не идеализира френските светове. Той вижда Париж ведър и жизнен /град на енергията!/, но съвсем не безпроблемен . Там са и хората-кобай, и клошарите... И те са негови изповедници, наред със Шарл Азнавур или говорителят на кметството на Париж... Но не можем да не се засмеем тъжно, когато четем думите на нашия виден сънародник г-н Христофоров, който изтъква като един от проблемите на Франция – този на дългото живеене... А Н. Манев ги описва - 90-годишните французи - изпънати като струни, готови за скок... Сравнени с нашите тъжни и изтощени да се борят за оцеляване стари хора, това изглежда неправдоподобно и някак несправедливо...
Тази книга е извънредно амплитудна по своите персонажи и жанрови регистри. На пръв тпоглед тя е журналистическа, но в нея се усеща и перото на белетриста. Вероятно тя е само началото на една бъдеща ПАРИЖКА САГА? Това първо навлизане в Парижките потайности е много сполучливо – авторът е оставил да звучат автентичните гласове на поданиците на Париж, а не толкова своя писателски глас.
Когато я четем, можем да съставим и своеобразен туристически въпросник към читателите: наблюдаван от кое място, изгревът на Париж е най-красив? Къде в Париж дърветата цъфтят първи? Кое е единственото незастроено място в града? Каква е легендата за дверите на Нотр Дам?...
Книгата е и занимателна, и социално изобличителна. Една жива, истинна книга, чрез която Димо Райков се завръша в българската словесност. Както винаги – своеобразно – през Триумфалната арка на Париж – града на светлината, града на енергията, града на свободата, града на артистите!
DIMO RAIKOV - Association des ecrivains bulgares http://dimoraikov. skyrock.com/ dimoraikov@yahoo.fr
Description :
FR
EN
BG
,,,,,,,,,,,,,,,,,
ИМАМ ОЩЕ ЕДИН БЛОГ:
ДИРЕКТНО
http://dimoraikov.blogspot.com/
,,,,,,,,,,,,,,,,,,
ВИЖТЕ ФИЛМА ЗА ПАРИЖ И ДИМО РАЙКОВ - НА ПОСЛЕДНИТЕ СТРАНИЦИ
----------------
ВИЖТЕ И СНИМКИТЕ С ПРЕЗИДЕНТА САРКОЗИ, СЪС СИЛВИ ВАРТАН И ШАРЛ АЗНАВУР
----------------
НАПИШЕТЕ КОМЕНТАР, А И ПРОЧЕТЕТЕ ДОСЕГАШНИТЕ - КЛИКНЕТЕ СЛЕД СЪОТВЕТНАТА СТАТИЯ
---------------
ДИМО РАЙКОВ
е роден на 31.07.1954 г. в гр. Малко Търново.
Завършил е минно училище в Бургас и българска филология във Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий".
Димо Райков е работил като редактор в редица литературни издания и национални медии, бил е съветник на Комисията по медии и култура в 38-то Народно събрание на Република България, както и шеф на "Връзки с обществеността" в Министерството на труда и социалната политика.
Член е на Сдружението на българските писатели.Носител е на редица национални награди за белетристика и публицистика. Превеждан е в чужбина.
Автор е на книгите: "Стълба от камък",
разкази, 1983; "Жребият," повест, 1987; "Мигът на невестулката", разкази, 1989,
"Писма до мъртвия брат", роман, 1993; "Пансионът", роман, 1995; " Париж, моят Париж...", претърпяла три издания -2006, 2007, 2008 ; " BG емигрант в Париж ", 2008.
Неговите романи "Писма до мъртвия брат" и "Пансионът" се намират в 12 от световноизвестните библиотеки -Националната библиотека в Париж; Британската библиотека в Лондон; Публичната библиотека в Ню Йорк; Публичната библиотека-Блумингтън; Университетската библиотека-Бъркли; Библиотеката на Университета на Вашингтон-секция "Източна Европа"; Библиотеката на колежа в Харвард - Славянска секция; Библиотеката за чуждестранна литература в Москва; Народната бибилиотека-Варшава; Националната библиотека - Букурещ; Народната библиотека -Белград; Словенската книжовна библиотека -Прага.
-------------------
LA MAISON D'EDITION "HERMES" PRESENTE DIMO RAIKOV
Dimo Raikov est un des écrivains contemporains bulgares les plus intéressants. Né le 31 Juillet 1954 au bourg de Malko Tarnovo, il parcourt le long chemin jusqu’à la capitale française, tout en confirmant la maxime du président américain Thomas Jefferson : « Chaque homme a deux patries – la sienne et la France. »
Dimo Raikov termine la Philologie bulgare à l’Université « Sts Cyrille et Methode » de Veliko Tarnovo et travaille pendant de longues années comme rédacteur dans un bon nombre d’éditions littéraires ou médias nationaux. Parmi les postes qu’il occupe, il mérite de mentionner ceux du Conseiller de la Commission des médias et de la culture près la 38e Assemblée Nationale de la République de Bulgarie, et – du Chef des « Relations publiques » au Ministère du Travail et des ¼uvres sociales.
Sa carrière d’écrivain commence en 1983 avec le recueil de récits Echelle de pierre, suivi de la nouvelle Le Tirage au sort (1987), le recueil de récits L’Instant de la belette (1989) et ses deux romans – Lettres au frère mort (1993) et La Pension (1995).
L’auteur fait partie de l’Association des écrivains bulgares. Il est lauréat des prix de belles-lettres et de journalisme les plus prestigieux.
Pendant ces dernières années Dimo Raikov partage son temps entre Sofia et Paris, de quoi le résultat artistique convaincant de ses livres Paris, mon Paris et BG émigrant à Paris.
__________
Deux romans de Dimo Raikov
Dimo Raikov qui a gagné de nombreux admirateurs avec ses livres Paris, mon Paris et BG émigrant à Paris, a fait paraître un nouveau livre disponible au marché à partir d’aujourd’hui. « Lettres au frère mort. La Pension. Deux romans bénits par Vanga qui va transporter le lecteur dans un temps crucial de l’histoire de la Bulgarie » - déclare l’écrivain.
Les romans sont écrits avant les changements de 1989 et relatent l’esprit d’une époque qui ne devra pas être oubliée. Une époque qui continue à avoir ses analogies jusqu’à nos jours. Les textes sont maintenus dans leur variante authentique, ce qui permettra aux lecteurs d’avoir une idée de l’attitude de l’auteur, en tant que créateur et citoyen, vis-à-vis des événements dont il a été témoin.
En fait le livre Lettres au frère mort. La Pension. Deux romans bénits par Vanga, édité par l’édition « Hermes », représente une sorte de provocation de la part d’un écrivain contemporain bulgare vers le lecteur de nos jours. En lui offrant deux romans écrits il y a plus de 20 ans, Dimo Raikov rend transparent l’adage « Les vivants ferment les yeux des morts et les morts ouvrent ceux des vivants. » ; il ne faut pas oublier le passé mais aussi il ne faut pas vivre sans cesse et uniquement avec…
Le non-respect de la dignité humaine, la maltraitance de l’Esprit, le moulage des individualités et l’oubli des racines sont, selon l’écrivain, les crimes les plus odieux qui ne doivent jamais rester secrets ni sous-estimés. Toute société dont les fondations reposent sur l’oppression, le « tondage »de la dignité de l’autre, le manque de pitié pour le semblable est condamnée à mort lors de son vivant.
Les deux romans de Dimo Raikov, créés avant 1989, tout en étant une subtile analyse singulière de cette époque-là, que l’auteur talentueux nomme « temps mort », sont en effet un appel vers les contemporains pour plus d’ « humain dans l’homme ».
Lettres au frère mort et La Pension sont des romans criant plus de spiritualité, imprégnés de la profonde amertume que l’harmonie brisée chez l’homme moderne provoque dans l’âme de l’auteur.
................
" BG ЕМИГРАНТ В ПАРИЖ "
е продължение на "Париж,моят Париж..." Книгата е сподавен вик и вопъл за повече любов към ближния, към чувствителния човек в днешния жесток свят. Това е разказ за прокудените от България, за техния последен опит за летене към мечтата на живота им...За куража на българина да съхрани достойнството си - онова, което толкова ни липсва днес на нас, обикновените хора....
,,,,,,,,,,,,,,,,
"BG émigrant à Paris"
est un livre-confession de cette partie du peuple bulgare qui, à un moment donné de son existence a eu le courage de dire « Ca suffit ! » à tout cela qui s’était passé et se passait dans le pays natal.
« Les histoires de « mes BG émigrants » m’assaillaient l’une après l’autre – chacune avec son personnage principal, assez coloré et à la fois triste et heureux à sa manière » - écrit l’auteur.
Les héros de ce livre sont des personnalités éminentes aux destins intéressants. Ils sont triés parmi bien des Bulgares que l’auteur a rencontrés pendant son séjour à Paris.
Entre eux se fait remarquer un Juif d’origine bulgare âgé de quatre-vingt-treize ans, le père Rafo, qui malgré son âge avancé fait par-ci, par-là deux-trois petits boulots ; ainsi que Tchotcho de Provadia qui dort sous la tente sur une des rives de la Seine, mais qui, déçu des conditions de vie en Bulgarie, pour rien au monde n’y retournerait. Le lecteur sera aussi profondément touché du sort de Neli, femme honnête et sympathique de Varna, qui, bien qu’elle soit psychologue de formation, est contrainte de faire le ménage dans des foyers parisiens pour entretenir sa famille restée en Bulgarie.
Leur propre histoire partageront avec le public également Vantcho Svirkata¹ de Gabrovo, Tochko Kobaïa², les trois frères de l’Eglise bulgare de Paris.
Chacun, une fois ayant ouvert ce livre émouvant, riche en confidences et vérités tragiques, sera bouleversé par une histoire féminine. Forcée à la prostitution, Galina racontera des choses difficiles à imaginer.
Avec le livre BG émigrant à Paris Dimo Raikov surprendra le lecteur avec de piquants détails sur la vie des grands hommes politiques français : De Gaulle, Mitterrand, Chirac.
Le livre plongera le lecteur dans l’atmosphère de la visite du président français Nicolas Sarkozy et la chanteuse Sylvie Vartan en Bulgarie, du 4 Octobre 2007.
Le livre inclut le discours du président français prononcé devant les étudiants de l’Université « St Clément d’Ohrid » de Sofia. Les paroles de Nicolas Sarkozy, imprimées intégralement sur les pages du livre, représentent une véritable leçon de patriotisme.
1.Signifie le Sifflet – traduction du bulgare.
2.Signifie le Cobaye – traduction du bulgare
................
BG emigrant v Parizh.
This novel presents the Bulgarian emigration in Paris for the last few years. The author express his impressions.
,,,,,,,,,,,,,,,,
" ПАРИЖ, МОЯТ ПАРИЖ..."
е книга, която е размисъл и за живота в две страни, които са толкова близки и същевременно толкова различни - Франция и България...
Героите в книгата – на различна възраст, с различна професия и различен социален статус – разказват за себе си и за Париж, видян през техните очи. Така – щрих по щрих, те изграждат не само образа на Париж – Града на светлината, но и на френското общество с неговия бит, култура, изкуство, морални и философски принципи
,,,,,,,,,,,,,,,
« Paris, mon Paris... »
est une ½uvre littéraire pleine de réflexions sur la vie de deux pays si proches et si différents à la fois : La France et la Bulgarie, le premier berceau incontestable de la démocratie, l'autre, faisant ses premiers pas dans cette voie. ..
Тoutes ces personnes d'âge différent, de métier différent, de statut social différent parlent d'eux-mêmes et présentent Paris à travers leur regard. Et voilà que trait par trait elles peignent l'image de la Ville Lumière, aussi bien que la société française, ses m½urs, sa culture, son art, ses principes d'ordre moral et philosophique.
----------------
PARIS, MY PARIS
The main protagonists in the book are people of different age, social status and occupation. They tell the stories of their lives and their impressions of Paris. That is their own way to describe the town of their dreams. They speak not only about the beautiful sights but also about the French society, culture, way of living, art, ethic and philosophic principles. The magic of Paris - the City of Light - is irresistible. The Champs Elysees, The Eiffel Tower, Moulin Rouge, Montmartre, Pigal Square, Notre Dame... Paris is not only a place of unforgettable sights that everybody should see but also a place of freedom and spiritual growth, a symbol of love and joy of living.
Currently a freelance writer, Dimo Raykov has worked as an editor for several literary magazines. He has been advisor of The Committee for Culture and Media in the 38th National Assembly and the chief of Public Relations in the Ministry of Labour and Social Policy. Dimo Raykov is the author of several books including the collections of short stories: STONE STAIRCASE, THE TIME OF THE WEASEL, the novels LETTERS TO THE DEAD BROTHER, THE BOARDING-HOUSE and THE DESTINY.
Partage